След финалния залп

Етикети

, , , , , ,

Бързо падналият дъждец бе слепил прахта на града и я бе притиснал във фугите между уличните плочки. За първи път още не се бе стъмнило напълно, докато се прибере от работа. Струваше ѝ се, че може да усети пролетта във въздуха въпреки силния северен вятър и вече превкусваше топлия аромат на зелено. Искаше да ѝ се стори светло въпреки свечеряването. Тя крачеше уморено покрай празните сергии на пазарчето и безлично сканираше витрините на затворените магазини.

Там където днес се бяха развявали български знамена и се бяха пели химни и маршове на гордост, сега стъпваха несигурни стъпки в окъсани обувки. От Стадиона до Славейков нямаше нито едно празнично лице. Омърлушени улични музиканти прибираха влажните от дъжда шапки и брояха стотинки, продавачи подреждаха мартеници в капаци от кутии за обувки, възрастни баби чакаха трамвай, стиснали непродадените кокичета в ръка. След финалния залп официалните лица се бяха оттеглили с усмивки, прибрани и сгънати за следващия официален празник.

В този миг, в които денят отстъпва място на вечерта, един свят сменя друг. Иначе невидима размяна, сега пластовете на времето се бяха разминали неравномерно, оставяйки помежду си пролука, в която последните лъчи на деня осветяваха обитателите на нощта.

На кръстовището с Раковски бялата студена светлина на магазините за бързо хранене заслепяваха онези, които идват по Графа. Дали защото бе свикнала очите си на сумрака на уличните лампи до трамвайните релси или за да отмести поглед от просещите хора, тя замижа, докато вървеше по силно осветения тротоар.

Метри преди магазина за хранителни стоки тя чу сподавено хлипане и обърна поглед към черната сянка, седнала на земята, която току-що бе подминала. Поредната сянка – мъж на неопределена възраст, облечен в тъмни дрехи и обувки с разлепени подметки. Тя се поколеба, но избърза към магазина. „Той дали наистина плачеше“, помисли си вътре тя, въпреки че много отчетливо бе уловила глухите стонове на плач без сълзи. Завъртя се веднъж около себе си и излезе устременo.

– Извинете, господине – неуверено го прекъсна тя, мога ли да ви помогна с нещо?

Изпод големите мъжки длани бавно се показа възрастен мъж с добри и мъгливи очи и рошави вежди. Мускулите на лицето му бяха отпуснати, устните спокойни, а прошарената коса леко падаше върху челото му.

– С какво да ми помогнете? Няма с какво – отговори отегчено той след кратко мълчание.
– Извинете. Приятна вечер.

–  Може би с някоя стотинка за кафе, спря я той и тя се върна. – Благодаря ви, че имате добро сърце. – погледна я той изпод вежди с очи, излъчващи едновременно безкрайна вина и искрена благодарност.

– Разбира се. Един момент. Може ли да Ви вържа мартеничка? Заповядайте. Може да Ви донесе… – постепенно заговори по-тихо докато не спря напълно. Беше ѝ ясно, че нито с 2 лева, нито с една мартеница ще може да реши проблемите му. – Заповядайте.

Изведнъж погледът му стана изциклен и целеутремен, сякаш някакъв импулс от енергия бе минал през тялото му.

– Ти си млада, ще живееш още дълго. Извинявай, че ти говоря на ти, нали може. Ела ще ти кажа нещо и моля те го запомни, от мен да го знаеш. След години…
…камиони…
…едни хора ще забогатеят…
…запомни…
…тази вечер…
…интелигентна…

„Кой ли го знае този човек, „под какъв ли огън е горял и под каква ютия“ и какво се объркало в живота му?“ – помисли си тя, след като му пожела да бъде жив и здрав.

Тук няма поука, мъдростта на годините не е разменена срещу добротата на младостта. Просто поредната объркана съдба. И едно благодаря, което болезнено отеква.

Честит празник. Честито освобождение.

Advertisements